COMMENTARY

2009 ЕLECTIONS: A SUCCESSFUL REFERENDUM AGAINST THE STATUS QUO

Владимир Шопов

The present long election campaign for Bulgarian Parliament has ended as a referendum against the status quo which the opposition has won. The strategy of the winning party, Citizens for European Development of Bulgaria (CEDB), to frame the political choice of the country in this manner was successful and the party is about to begin to govern for the next four years. Two things made the task easier. The first one was the distressing desire of the previous, three-party coalition to place itself above the political laws of democracy and the low quality of coalition governance. The de facto 'grand coalition' worked at too slow a pace, without clear direction, without accountability for its numerous failures and cases of abuse, it kept its Ministers for far longer than the rules of democracy suggested. Within months of EU accession, the government got the country into a deep reputational crisis and forced the EC to come forth with unprecedented criticism aimed at the governing coalition. EU funds were duly frozen. Towards the end of its term of office the three-party coalition seemed determined to remain in power at any price. Political engineering ensued at an unseen hitherto scale with eleventh hour changes in the electoral system and institutional and financial support for alternative party projects such as 'Leader'. In short, the government attempted to hijack the electoral process. The very high voter turnout, around 70%, was a response to this behaviour.

The second important reason is the very nature of the CEDB political project. The party has been built almost by textbook which has provided it with significant advantage given the fact that most Bulgarian parties have become very sloppy and lazy abandoning entire regions of the country. Among its strongest features are a working national structure, wide scope of sectoral expert groups, relatively well-structured dialogue with branch and citizen organizations. But all this is funneled through the personal engagement of its leader, Boyko Borisov. This is a key element without which such convincing electoral success would not be possible. As a consequence, the figure and behaviour of the Sofia mayor is going to be the decisive factor on which the success of the future government will hang.

At the same time, the electoral campaign has given us many reasons for worry about the quality of the political system in the country. High electoral turnout is presently interpreted as key civic engagement at a crucial juncture for the country but at the same time it may also be seen as rather an act of desperation at '5 to midnight'. It simply does not look like systemic effort and capacity to counter abusive political power. This is evidenced by the numerous unconvincing protests over the last four years aimed at the outgoing government. Moreover, high turnout is currently serving to ignore the extremely worrying expansion and professionalization of the so-called 'controlled vote' which may regain its relative weight in political outcomes once this is wave of activity is over. In reality, dealing with this problem is one of the key tests for the next government, its willingness and desire for the normalization of electoral legal regulation and investigation and prosecution of such unpleasant practices. Another serious problem remains the low level of citizen activity between elections. The active inclusion of opinion, positions and expertise of citizens and their communities has to be central for the incoming government. Putting this to good use may turn out to be decisive for maintaining high levels of support as well as for improving the quality of governance.

The two-month long pre-election campaign was extremely unsatisfying from the point of view of debate about alternative governing programmes and policies. This is true even regarding key questions such as EU membership where we could not glimpse what parties wanted to do (for instance, regarding the role and functions of the deputy PM for EU funds, the Minister for European Affairs, EU policy areas where Bulgaria wants to be active, etc.) Left and right-wing parties persist in talking without clarity as to what and how the state will continue to do in the coming years, how and why taxes will be spent, how the stalled systems of public goods will be changed and improved. There never appears to be sufficient time for such a debate and campaigns are becoming a mindless race of graphic design and video clips. The coming four years of centre-right government must radically change the Bulgarian state, making it smaller, more effective and smarter. This is among the most important criteria worthy of discussion and effort.

ЕВРОПЕЙСКОТО ПРЕОТКРИВАНЕ НА СУВЕРЕНИТЕТА

Владимир Шопов

Започналата като глобална криза постепенно се превръща в първата криза на глобализацията. Отначало настоящия срив започна да се отличава със своя мащаб и бе определен като криза, която съответства на новия, глобален свят. Сега обаче тя изглежда много повече като първата криза на модела на глобализация, при който един исторически "победил" регион мирно покорява света. Стреснати от нейния мащаб европейските правителства започват тихомълком да преоткриват своя позагубен суверенитет. Ако допреди няколко месеца последните десетилетия на европейския проект изглеждаха основно като интеграционен успех (например, еврозона, единен пазар, разширяване), те сега започват осезаемо да изглеждат като обезсилване на националната държава и нейната способност да се справя с кризи. Големият губещ от това преоткриване ще бъде ЕС. Повечето участници в него не искат да решават проблемите на кризата с неговите институции и политики. Въпросът, който си задават в момента е не какво ЕС може да направи за тях, а какво те самите могат да направят, за да себе си.

Сегашната криза се развива на фона на постоянна битка на обяснения за нейното начало и бъдеще. В нея участват дългогодишните пророци на либералния крах, както и "меки" моралисти като Никола Саркози, който докато четеше лекции за нуждата от нов капитализъм заделяше средства да спасява френските общини, участвали в довчерашната финансовата фиеста. Често можете да чуете и обяснението за кризата като проблем на финансова (де)регулация, а не на пазарната система (това е и работната оценка на Г-20). В обръщение са и различни идеи за институционални промени (Германия и предложението за икономически съвет към ООН), по-мащабните "многополярни" идеи на Китай и Русия. Но никой няма да говори за национално възраждане и затваряне в собствената "черупка" или за край на усилията за интеграция. По-скоро ще се говори за "устойчиво развитие", подпомагане на местната индустрия, предприятия, работници. Правителствата сглобяват анти-кризисни планове, които приличат на изтръскана политическа енциклопедия, в която могат да бъдат видени решения с всякаква идейна окраска. Там можете да видите "класически" кейнсиански публични програми като инвестиции в инфраструктура и различни "десни" преструктуриращи икономиката мерки като данъчни стимули за нови индустрии. В антикризисните мерки има и "либерални" образователни инициативи в подкрепа на тези, които искат да учат, "социалистически" директни помощи за семействата като пари на ръка, "националистически" символни ограничения пред чужденците, които искат да работят на европейските трудови пазари.

В сегашната ситуация ЕС остава големия отсъстващ и много от европейските държави не го виждат като особено важен участник в справянето с кризата. Още при подписването на Лисабонския договор "големите" държави ясно показаха, че нямат намерение да говорят за повече интеграция през идните 10-15 години. Сега това ясно се вижда в нежеланието на страните от еврозоната да приемат общо "икономическо управление" в рамките на валутния си съюз. Тези, които неуспешно го предлагаха искаха по-голяма координация на икономическите политики на отделните страни, общи инициативи и решения (Германия и Франция, например, от доста време искат уеднаквяване на данъци като корпоративния), общ план за излизане от сегашната криза. Изискванията за създаване на еврото като валута са консенсус, който изглежда технократски и деполитизиран. Фиксираният праг за инфлация и държавен дълг досега изглеждаха като интеграционен триумф, сега те са повече символ на обезсилената национална държава, която не може да се справя с кризи. След тази криза вместо да бъде завършен единния пазар на услугите, все повече ще слушаме за ре-индустриализация (Великобритания, Швеция). Протекционизмът в Европа се завръща и подкрепата за "националните индустриални шампиони" (например, Рено) на Франция най-ясно показват това.

Във вихъра на сегашната криза европейските нации изглежда ще направят и едно културно откритие за себе си. Те просто искат да произвеждат неща, които се пипат, които се виждат. Видимите продукти на техния труд са важни за тях като личности, общности, нация. Всъщност в това може и да се крие новата, най-голяма преграда пред глобализацията. Европейците изглежда не искат да живеят повече в свят, в който всичко е "пост": постнационално, постиндустриално, постмодерно. Апологетиката на глобализацията рисуваше националната държава по подобие на портретът на Карл Маркс за селото: капан на ограниченото, безперспективното, малкото. Европейците се събуждат от своя глобализационен сън и откриват, че техните нации все пак остават и техен дом. Това преоткриване върви по различен начин в различните части на Европа. Някои искат защита (Исландия), други като Ирландия, която изненадващо бързо загуби увереността си на европейски "тигър" възвръщат леко своя евроентусиазъм. Новата стара "Източна Европа" пък открива, че това, което има в момента е максимумът, на който може да се надява. Това развитие на ситуацията е особено стряскащо именно там, където европейската интеграция е водещ фактор за развитие и европейската солидарност се възприема като икономически и социален "член 5" по подобие на НАТО-вския военен такъв. Трудно е да се предвижда как ще завърши криза с все още неясен обхват и дълбочина. Но освен с регулаторна, тя може да завърши и с тази важна и може би трайна културна "корекция". При нея, за известно време, всички на континента ще бъдат по-малко европейци и повече германци, испанци, холандци... При нея, за известно време, националното решение на проблемите ще бъде предпочитано пред европейското. Поне докато всички не си припомнят основната причина, поради която са заедно в ЕС: да намират общи решения на важни общи проблеми, да откриват постоянно културите си, за да общуват по-пълноценно и по-полезно.

Съкратен вариант на този текст е публикуван в българското издание на списание "Foreign Policy"